Откъс № 64. Нов проект за роман. 2016. Valeri Kolev.

     Откъс № 64. Нов проект за роман. 2016. Valeri Kolev.
              
     1.
     Във ранния следобед на другия ден двата кораба все още стояха на площадките на Източната крепост на град № 1. Алекс се топлеше с горещ, билков  чай, докато преглеждаше отново своите теми за размисъл, седнал зад пулта си. И този ден беше сив и мрачен, а виелиците навън продължаваха. Снегът  натрупал 15 метра до този час, блокираше наземния транспорт в града, като се пътуваше само в подземните съоръжения. Няколко екипа поддържаха кораба Nissan в готовност за полет, размразявайки опорите му с горелки. Въпреки това, до момента никой не беше дал команда за скорощно отлитане. До Алекс седеше Палма зад нейния пулт, а другите трима приготвяха топла храна за идващите 24 часа. Това беше техния максимален срок на дежурствата им. В каютата ня петимата беше топло и уютно, а звучеше музика. До града бяха заминали и няколко екипа от екипажа на кораба. В този момент в почивка бяха около 80 души, които щяха да поемат следващите дежурства и пилотирането на кораба.
     *
     Към края на следобеда дежурните бяха инструктирани от командир Йон за отлитане на кораба след половин час. Корабът беше в готовност да отлети, налагаше се да зареждат някои от градовете със прясна храна, тъй като при тях все още нямаше изградени орнажерии и ферми с добитък, нито рибарници. В започналата зима, нямаше и възможност за изхранване чрез ловуване на дивеч в   джунглата. Хранителните запаси на основните градове бяха достатъчни за години напред, при изхранване на всички земляни, живеещи на Orixon 44. Именно поради затварянето на наземните пътища, доставките на храна се поемаха от корабите.
     Докато Nissan набираше височина, Алекс пушеше цигара и се топлеше загънат в одеалото  със горещ чай. Полетът започваше нормално. Трябваше да идат до град № 4, да заредят кораба с провизии, според лимита за тегло и сетне да превозят храната до градовете № 23, 24,25. С такава задача отлиташе кораба Nissan няколко часа, преди началото на вечерта.
     *
     Беше вечер, когато Nissan достигна 10 км. височина. Използваше се смесен режим за движение плюс "дирижабъл". Алекс се черпеше със кафе и пушеше цигара, зает със контрола над полета, преди да се заеме с нещо друго. Полетът вървеше нормално, а втория кораб следваше Nissan със два часа по- назад. Междувременно петимата другари в общата си каюта, тази вечер се черпеха с джин- тоник и салатка от осолени лимони.
     Късно вечерта полетът вървеше нормално, поддържаше се скорост от 200 км/ч. на височина 10 км. Алекс отпи юнашка глътка джин, замези със солен лимон и погледна екрана пред себе си. Навън вилнееха силни бури. Тези кораби бяха снабдени със тежки маховици, идеална система за стабилен полет през силни бури. Това даваше стабилност на корабите тук, а бурите не бяха опасни за тях. По това време започваха да се събуждат хората за нощните смени и дежурства. Те застъпваха по местата си от полунощ нататък, а тук нощите биваха много много дълги и трудни. Отново пилоти бяха Джим и Джони- най- опитните пилоти на кораба. Командир Йон инструктираше нощните смени и дежурни за наближаващата се нощ.
      Малко време оставаше до полунощ, когато Алекс и Палма се усамотиха в неговия почивен бокс към общата каюта, а скоро пристигна и Ким. Смятаха да подредят мислите си, бокса, раниците и запасите си  по боксовете, както и да въведат порядък в компютрите си и ръчните машинки. В бокса беше топло и уютно, а той имаше междинни врати към боксовете на Палма и Ким. Тримата бяха толкова заети, че скоро едва ли щяха да се появят другаде. Алекс запали цигара, докато правеше ревизия на своето финансово състояние. Нещата вървяха добре, а финансите му вече бяха прилични суми, ако нещо ново му потрябваше да купува. Но лично него повече го вълнуваше с колко кислород, вода, провизии, гориво, боеприпаси и т.н. разчитаха двата му екипа- общо двайсетина души, Екип Алфа и Екип Бета.
      Алекс погледна през люка. Някъде през облаците и бурята пробиваше светлината от Синята луна. Това щеше да бъде една вълшебна нощ…

       ( край на Откъс № 64.)