Откъс № 96. Нов проект за роман. 2016. Valeri Kolev.

     Откъс № 96. Нов проект за роман. 2016. Valeri Kolev.
              
     1.       
     Във края на следобеда на другия ден двата кораба все още стояха по площадките край Южната крепост на град № 5. Екип Алфа на Алекс бяха взели хеликоптера Honda от кораба Nissan и пътуваха над града. Алекс пушеше цигара и наблюдаваше през един люк навън. Скоро започна да се мръква. В същото време на изток грееше Синята луна на планетата. Никой не знаеше защо летят над града. Когато стигнаха до Северната крепост на града, Алекс кимна на пилотите Браун и Моника, да приземят някъде тук машината. Така и стана. Това беше напълно уникална машина със собствена "Машина на времето". За момента нямаха намерение да се движат из времето. Въпреки всичко, все пак някой от тях знаеше защо са тук и това беше самия Алекс. Това беше негово учение, на което подлагаше двата си екипа. Вторият такъв хеликоптер от състава на Nissan беше хеликоптера Mazda, който също беше някъде наблизо. Даже пъряия приятел на Алекс, самия Аш, нямаше понятие накъде са тръгнали. Това беше изненадата на Алекс. На самия кораб Nissan за това учение знаеше само адмирал Буун.
     По- късно във тази вечер Алекс грабна раницата, шлема си и оръжията и каза:
     -Аз отивам някъде. Ще знаете координатите ми и ще се намесите ако ви сигнализирам за опасност при мен самия. Отивам сам, но със моя боен робот, който също е тук… Отваряйте си очите на четири! Къде се намира пък кораба Nissan, въобще да не ви интересува, та чак докато не се завърна тук…
     Екипът малко настръхнаха от напрежение, а Алекс махна за поздрав на момичетата си и влезе в входния асансьор на хеликоптера.
     2.
     Алекс тъкмо беше стигнал с един джет до външния портал на Северната крепост на град № 5, по- късно във вечерта. Неговият верен и специален боен робот беше със него, наблюдавайки нещата малко по- отстрани със около десет метра. Алекс усещаше присъствието му. Охраната на портала го разпознаха и козируваха, а той им кимна и каза:
    -Излизаме двамата с мой робот. Той ще дойде след малко. Отворете портала за мен и робота! Няма да излезем заедно, така ще мислят, че съм съвсем сам. Внимателно все пак, че е специален боен робот…
     Двойката от охраната на портала козируваха отново, а скоро се отвори по- малката порта на портала и Алекс внимателно пристъпи в джунглата, а освен отблясъци от Синята луна, нямаше друга светлинка наоколо.
     3.
     Палма се взираше в точицата на екрана, където виждаше движението на Алекс, а втората зелена точица върху екрана беше неговия специален боен робот.
    -Колко време мина, Палма?- попита Ким.- Накъде отива?!
    -Той върви съвсем сам из джунглата и нещо е намислил. - каза Палма. - Измина един час…
     Аш беше станал на крака пред оперативния екран и вдъхваше на момичетата оптимизъм, а Милена хапваше нервно една прясна пица. Мирена наблюдаваше също екрана, но не си личеше да е нервна. Времето минаваше, а от Алекс нямаше никаква новина. По някое време Палма въздъхна тежко и погледна часовника си. Около хеликоптера Honda нямаше никого и никакво движение, а това беше специална площадка за кацане на Северната крепост на град № 5.
     Изведнъж сигналът изпращя и точиците от екрана се изгубиха внезапно…
    -Какво става?!- попита Палма.
    -Спокойно!- каза Аш.- Това е просто радиосянка! Просто ще чакаме.
      4.
      Беше изминал още един час, а нямаше никаква промяна, около сигналите от Алекс и неговия робот. Екипът Алфа на Алекс, стояха в напрежение и просто чакаха… Изведнъж Аш попита:
     -Имаме ли някакви инструкции от Алекс?!
     -Да, имаме инструкции!- каза Палма. - Там пише следното: "Да не се отваря преди сигнал за опасност, изпратен от мен!"…
       Останаха в мълчина всички тук единадесет души, а Палма отпи глътка джин и погледна мъдро към единия си часовник. Само на нея Алекс беше оставил втори плик със инструкции, който да се разпечата, ако Алекс не се обади до полунощ по радиото…
      Хората на Алекс изчакваха в тишината и със загасени светлини на хеликоптера… Какво ли ставаше там, във джунглата?…
                                  ( край на Откъс № 96.)